Обичам да пътувам – и по работа и за удоволствие, и с децата и без, и с кола и със самолет и с кораб и с влак. Правя го винаги, когато имам възможност и освен на новата дестинация се наслаждавам и на самото пътуване. Избирам място до прозореца и душата ми сякаш се извисява заедно със самолета, рее се из облаците, стреми се към слънцето и в този момент се чувствам истински щастлива.
Последното ми пътуване беше по работа, до Испания, и заради дните и часовете, в които трябваше да летя, пътувах с прекачване през Германия. Повечето хора не обичат прекачвания, защото ги забавят и имат чувството, че си губят времето. За мен прекачването е шанс за още малко време прекарано в полет.
Тръгвайки от София, времето беше облачно, студено и влажно и пилотът извиси самолета над облаците, където слънцето ни посрещна златно и дружелюбно. Под нас имаше буря, а ние пътувахме необезпокоявани, но не виждахме земята, само пухкаво и бяло памучно поле. От време на време облачната пелена изтъняваше и успявах да зърна късче море или пък заснежен планински връх.
На полета от Германия до Испания, подходът ни беше друг – смело се гмурнахме в облаците и останахме там за известно време, имаше силна турбуленция, дъждът ожесточен се блъскаше в облите прозорци все едно искаше да ни даде знак, че мястото ни не е там. Минахме през изпитанието, леко раздрусани, но невредими и се озовахме на място, на което бяхме достатъчно високо, под нас нямаше облаци, слънцето ласкаво ни се усмихваше и имахме изумителната гледка на планинински вериги и изящно подредени селища. Реките проблясваха като златни жилки огряни от слънцето, гъвкави, лъскави, примамливи.
На какво ви напомнят тези преживявания? Аз, вдъхновена от висините на полета и от нотите на Бочерини, направих следния паралел.
Когато в професионалния (а и в личния) ни живот има буря, обикновено ни съветват да се отдръпнем и да погледнем голямата картина, а не да се взираме в детайлите. При първия полет имахме точно такъв подход и какво се оказа – да, оставихме бурята под нас, но облаците – колкото и красиви и примамливи да бяха, закриваха истински важното и виждахме само безкрайния памучен килим. А какво ако останем в бурята, изправим се срещу предизвикателствата и турбуленцията и чак след това се извисим и видим истинската голяма картина, вместо плътната непроницаема бяла пелена на това какви си мислим, че сме? Чак тогава пред нас се откриват и златните бляскави жилки на това какво можем, какво сме научили, къде е ценността ни.
Какъв е вашият подход, когато се чувствате несигурни в професионален план? Опитвате се директно да се извисите и да погледнете голямата картина, с риск да не можете да видите истинските проблеми, или оставате в бурята, срещате се с проблемите лице в лице и след това си давате перспектива, за да интегрирате преживяното и да преосмислите какво можете, какво искате и коя ще е новата ви посока?
Ако имате нужда от кариерен консултант и коуч, с когото заедно да минете през турбулентните си кариерни ситуации, свържете се с мен да обсъдим как мога да ви бъда най-полезна.
Вашият коментар