Седмицата, в която казвах „да“

21 декември 2018

В повечето книги и статии за личностно развитие ще срещнете мантрата – „научете се да казвате не“ – написано в контекста на това да уважаваме времето и пространството си, да умеем да поставяме граници и да не се захващаме с проекти и задачи само, защото сме свикнали да сме добри и да угаждаме. Има смисъл в този съвет, особено ако винаги сте на разположение за близките и колегите си, влагате енергията си не там, където би ви се искало и се чувствате постоянно уморени и фрустрирани.

Това от една страна. От друга страна, обаче, в забързаното си и натоварено ежедневие, много често можем да се чуем да казваме „не“. „Не“ на покани, които биха нарушили рутината и спокойствието ни: на вечеря с приятели, защото децата трябва да легнат рано, за да са бодри за училище, на допълнителен работен или личен проект, защото нямаме време и енергия за него, на обяд с колеги, защото имаме прекалено много работни задачи.

Аз попадам по-скоро във втората категория – отклонявам покани, които биха отнели от времето за приоритетите ми за деня и седмицата, отказвам работни обеди, за да мога да свърша повече, обикновено нямам време за дейности извън тях. Аз съм най-големият поддръжник на плановете и фокуса и те са ми основни помощници в изпълнението на професионалните и личните ангажименти, във времето за важните неща, във времето за лични проекти и йога. Вярвам, че е важно да приоритизираме и да следваме приоритетите си. И това работи за мен.

Вдъхновена от подкаст на Опра с Шонда Раймс се запитах дали има момент, в който машинално казвам „не“ на всичко извън програмата си и така губя нови преживявания и ценни опитности. Реших критично да преразгледам „да“-тата и „не“-тата си. Това съвпадна с обучението ми в Испания и ми даде нов поглед над цялото събитие и на това, което успях да взема за себе си от него.

Самото обучение беше сериозна стъпка извън зоната ми на комфорт. Интроверт и човек, който предпочита дълбоките и смислени разговори с близки хора пред повърхностни общи приказки с големи групи, форматът на седмицата ми поставяше предизвикателство да работя с група от други 8 човека, които не познавам и изцяло дистанционно да подготвим уоркшоп, който да представим пред останалите, както и да прекарам една седмица сред 100 абсолютно непознати. Бях на косъм да се откажа на няколко пъти, но в крайна сметка устоях – най-вече заради дестинацията.

Пристигайки в Испания бързо стана ясно, че освен уоркшопа, който представям няма кой да следи дали участвам в останалите семинари и занятия и мога спокойно да работя, да влизам в клиентски срещи и да не ходя на нищо, което не ми е комфортно. И тогава започнах с експеримента – правех съзнателно усилие преди всяка точка от програмата:

* Не съм се записвала за уоркшопа по лидерство – няма да ходя, вместо това ще поработя. Отидох. Групата се беше подготвила сериозно, имаше интересна теория, която запомних, имаше смислени упражнения и забавни игри. Едни от най-значимите 90 минути прекарани в обучение.

* Кой е този външен лектор Ческо Еспар? Занимавал се е със спорт, това съвсем не е моето, ще го пропусна и ще отида на клиенстския разговор. Ческо се оказа увлекателен презентатор и от него научих ценни уроци за израстването, човешките граници и високите постижения.

* Активност преди вечеря? Абсурд. По-скоро ще си почина. Оказа много зареждаща сесия с ударни инструменти, на която открих собствения си ритъм и се забавлявах до насита.

* Вечеря извън хотела на последната вечер с (отново) групова активност преди това? – Никога. Оказах се в група с 9 човека, които не бяха моите основни уоркшоп колеги и с които имахме за задача да направим 2-минутно театрално представление използвайки перуки и бижута от 20те години на миналия век. Със същите тези хора седяхме и на масата за вечеря. Аз – толкова извън моето обичайно поведение – се обърнах на двете си страни и се запознах с момчето и момичето до мен. Научих за вълнуващи технологични иновации, за начинът, по който празнуват Коледа в Италия и хубаво ли е да живееш в Барселона. А колко се забавлявах на кратките представления на другите групи и на нашата, е трудно да опиша. Прибрах се в хотела изключително горда и приятно замаяна от общуването с толкова непознати.

Научих много за себе си в тази седмица на „да“-та, когато „не“-то беше по-лесният и комфортен подход. Научих за смелостта, за границите, за ритъма, за израстването, за страховете и преодоляването им. Научих и много за другите, другите, които не ми бяха близки и не можех да водя дълбоки разговори с тях, но въпреки това ме докоснаха с нещо лично, с преживяна опитност, с разказ, с друга гледна точка за света. Наслаждавах на красивия залез. Ставах рано и успявах и да се разходя край морето и да усетя отново очарованието на Ситжес. Имах и една вечер за дълга разходка, за вечеря сама и време за интегриране на преживяното. Тръгнах си от Испания заредена с енергия, вдъхновена, различна, решена да включа всичко, което научих в ежедневието си и така да допълнително да го осмисля и обогатя.

А вие от кой тип сте? „Да“ или „не“ са предизвикателни за вас? Имат ли те отношение към професионалните ви решения и кариерен път? Ще се радвам да се свържете с мен и да поговорим повече на тези теми.

Нека казваме по-често „да“ на важните неща през 2019!

Коментирайте